Никога не стига лятото
Слънчасало е зрялото ни лято,
забравило е шапка да си сложи –
от мургав залез сякаш е отлято,
блести солено южната му кожа.
Хладнее вече сутрин, вятър брули,
от тежки сенки есента наднича:
в рибарска мрежа се премята юли,
пронизан от усмивката лисича.
Отлитат дните, сини пеперуди,
дете е Господ и с кепчè лови ги;
зад ъгъла и август се събуди –
гнездо на трийсет и една авлиги.
Теши ни календарът, че е рано,
а куфар стяга глезеното лято,
едва усетено и неживяно –
мечтание, в просъница изпято.
© Аноним All rights reserved.
