Но защо ли?
Аз вече няма за какво да пиша…
Далече си,
обаче съм добре.
Едно самотно възрастно момиче,
с претръпнало от без любов сърце.
Обичам хората, защото мога.
Обичам залеза,
защото е красив.
Гората я обичам – като мен бездомна,
Оплакваща до края всеки паднал лист.
Обичам пролетта, когато всичко живва.
И ражда се на двора момина сълза.
Море обичам и брега застинал,
като вярно куче,
очакващ с трепет всяка следваща вълна.
И както казах –
обичам те, защото мога.
Но вече няма за какво да пиша.
Че казват – Любовта е диагноза
… и болест.
Но защо ли, без тази болест,
не мога даже час да дишам?
© Ирен All rights reserved.
