Странникът разкопча бавно ризата си,
обагрена от кръвта на утринната зора
Бледата луна му беше майка,
а пустинният вятър - баща.
Хаотични мисли проникваха в съзнанието му.
Той беше никой за целия свят.
За човешката вселена напълно непознат.
Мъждукащите светлини на града отразяваха лицето.
Хиляди въпроси с отговор неясен…
А миражът за смъртта бе тъй близък и прекрасен.
Усмивка... и после звук,
разцепващ покоя на тишината тук. ...