Нощен вопъл

        Ти тръгваш си сърдита.

        Оставяш ме в самотен здрач

        и скоро ще настъпи мрак.

        Нощта не вижда хоризонти,

        ни път към висини, простори.

        Може би една звезда

        ще свети в небосклона,

        с ярка, но студена светлина...

        Това смразява ми душата

        и почвам да крещя в тъмното от болка:

        -Ела, любов! Ела, звезда,

        с ярка, топла светлина,

        стопли вкочанясала снага

        и стенещо сърце от мъка.

        Посоката на пътя освети

        към нейното сърце,

        дано и то да разбере,

        че моето за него бие...

        без него то ще спре!

        Освети и моето покаяние,

        катарзиса за грешните ми дни,

        постъпки глупави и неоправдани,

        да мога отново да прегърна

        онез блажени времена

        на две щастливи, влюбени души!