Нощта бе по южняшки тривиална...
Нощта бе по южняшки тривиална,
горещият ú дъх – солено влажен,
алеята, в премяната си бална,
простряла бе зелен сатен до плажа.
По бухналите букли на дърветата
броката си звездите бяха пръснали.
Луната (тривиално, знам) морето
с помадата си сребърна бе лъснала.
Той сложи пръст на устните ú: „Тихо!
Чуй - вятърът във валс влече вълните.
Виж чайките как наблюдават с кикот
на корабите флирта сред водите…”
Говореше ú, с устни прилепени
до крехката извивка на тила ú.
Клепачите му, сладостно скосени,
потрепваха, усетили страха ú...
(О, този страх съвсем не е случаен -
той носи аромата на парфюма ú
и сладки тръпки по гръдта ú вае.)
Залепваха по скулите ú думите
през гладните му устни прецедени
и властно, настървено я дамгосваха.
Тъй цяла нощ останаха... слепени…
А щом се съмна, тръгнаха си боси.
© Ели All rights reserved.
