Нощта на сърцата
ЕЛЕНА
Непривично за мен е във кухнята друг да царува,
ще призная, Никола че справил се беше добре.
И не зная така ли е или на мен ми се струва,
но това между нас вече никой не може да спре...
От лекарствата в друг се превърна, с нормални обноски
и с една ангажираност явна към Стани и мен.
Той разказва понякога нещо и искам въпроси
да задам, но гласът ми изчезнал е сякаш съвсем.
А пък снощи така ме изпаши – вода да налея
бях отишла във кухнята и се засякохме там.
Той протегна ръце, но ги дръпна и каза: Не смея...
Да, у вас съм, но още се чувствам в действителност сам...
Изчервих се от тази нечакана изповед, стреснат
беше погледът мой, а в очите си скътах сълза.
Продължи да говори: Прие ме от жал и човечност,
не от обич, нали? Без да искаш това ми призна...
- Не разбирам какво ми намекваш... - успях да продумам,
с оня глас, който беше за другите хора нечут.
И Никола не спря: - Със години все тебе сънувам,
а не знам на какво ти приличам – на гном или шут?
Аз докоснах ръката му, сълзите тръгнали бяха
и ми бе невъзможно, дори и да исках, да спра.
Той прегърна ме силно, секундите сякаш заспаха,
колко време е минало никой от нас не разбра.
Позволи си единствено да ми погали косата
После бързо излезе от кухнята той на бегом.
Цяла чаша изпих, беше жадна – почувствах – душата.
И в леглото си плаках, добре осъзнала, че щом
този мъж се владее, добре е със нервите вече.
Но дали съм способна навън да го пусна без страх?
А и как ще му кажа: "Тръгни си от тука, човече"?
Все се питах дали и доколко виновна аз бях
за живота му труден и в грях ли изпаднах неволен,
та е страдал години с едничката мисъл за мен.
Той е тъй работлив и е умен, и много способен,
но какво ще се случи, щом пак е навън някой ден?
Днес отново будувам и мисли стръвници ме ръфат.
На вратата се чука. Отварям... познах, че е той!
Странни чувства завихрят се и като в танц ме завъртат,
а в душата жужи на мечтите ми златният рой.
- Ще ме пуснеш ли вътре? - свенливо ме пита Никола.
Аз го каня да влезе, затварям вратата след туй.
С тази нощница сигурно вижда ме той като гола,
но дано на сърцето ми бързия ритъм не чуй.
А мъжът приближава и сяда до мен на леглото.
После скрива ме в нежна прегръдка, усмихнат немей.
Аз потрепвам в конвулсия и се задъхвам, защото
трябва пак да се боря с гласа, заповядал "Недей!"
Докога ще го слушам и пущам в душата си? Стига!
Сякаш чул ме, Никола към пазвата плъзва ръка.
После толкова лесно (перце ли съм?) той ме повдига,
а с очите ме пита: ще станеш ли ти бегълка?
Аз мълча и зад клепките крия крещящото "искам!",
но не мога да спра на ръцете си тихия зов.
Той заравя дъха си в косите ми и като писък
чувам думи прошепнати: - Може ли..? Аз съм готов...
И невярваща още, със тялото отговор давам.
Тържествува кръвта ни, отключила чувствата в миг.
На безкрайни искрящи въздишки дъхът се разпада,
а когато върхът е достигнат, победният вик
заглушава на здравия разум тирадата умна,
а Никола до мен се отпуска съвсем изтощен.
Пребледнялото чело със обич спокойна целува
и щастливо притваря очите си, гушкайки мен.
Аз не зная къде съм и дишам ли даже не зная.
Става толкова тихо, че чувам звъна на сърце.
И се питам сунувам ли или отприщи накрая
тази женственост спяща у мене мъжът със ръце.
Заповядвам на строгия глас да се маха далече,
да не ме обвинява за нищо и да ме кори.
Но за Стани се сещам и чувствам вината си вече.
"Не сгреших ли? Защо позволих и не казах аз спри?"
А Никола, дочул на тревогата моя камшика,
от леглото ми скача, облича се и е смутен.
- Обещавам да дойда, но само щом ти ме повикаш...
И дано да дочакам накрая мечтания ден!
© Мария Панайотова All rights reserved.
