Над Дунава нощта настъпи,
мъниста светли пръсна тя.
На кораб силует наръбен
полюшна тежката вода.
Отвъд реката тъмнината
изправи сенките в стена.
Усмивка странна бе луната,
отиваше си без вина.
Звезда от свода се отрони.
В настъпилата тишина,
едва на стария часовник
за осми път се чу звъна.
27. февруари 1990 г.
гр. Силистра
© Лъчезар Цонев All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
