Някъде в нищото
Някъде в нищото
Загубвам вярата във себе си, оставам сам-сама.
Вселената ме приютява -
звездите са като зора.
Очаквам някакво признание,
да кажа, че и аз съм ценна.
А силата е северно сияние
обгърнато от златна прежда,
далечно, недокоснато, обречено
разгръща облаците и към мен поглежда.
Запътвам се за сетен път към себе си -
да се докосна с обич и старание,
но някъде във мене се процеждат
вина, горчивина и отчаяние.
И докога ще гоня ветровете,
когато са във мен пленени?
Кое ли сътворява цветовете
във есенните клони затаени?
Вълшебството го носим изначално,
но трудно го изравяме от пепелищата
и затова звучим така печално
като камбанен звън
изгубен в нищото.
© Петя Стефанова All rights reserved.
