petqstefanova (Петя Стефанова)
23 61
29.10.2011 г., 11:26 ч.

Някъде в нищото 

  Поезия » Философска
901 0 5

Някъде в нищото

 

Загубвам вярата във себе си, оставам сам-сама.

Вселената ме приютява -

звездите са като зора.

Очаквам някакво признание,

да кажа, че и аз съм ценна.

А силата е северно сияние

обгърнато от златна прежда,

далечно, недокоснато, обречено

разгръща облаците и към мен поглежда.

Запътвам се за сетен път към себе си -

да се докосна с обич и старание,

но някъде във мене се процеждат

вина, горчивина и отчаяние.

И докога ще гоня ветровете,

когато са във мен пленени?

Кое ли сътворява цветовете

във  есенните клони затаени?

Вълшебството го носим изначално,

но трудно го изравяме от пепелищата

и затова звучим така печално

като камбанен звън

изгубен в нищото.

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??