... Виждам как зрението ми гори, усещам как спомените ми избледняват с времето... 

Вратата се отваря.

Стон на хладни думи.

Ти не знаеш...

Вратата се затваря.

Вопъл за отмяна.

Аз копнея...

Писък и закана.

Утре? Днеска?

                      ... просто няма...

Пустош, тъмнина.

                      Ах, любов пияна...

Сърцето се вслуша,

открива,

желае,

мечтае,

умира...

Не вярвах,

не мислих,

не питах...

И ти не видя,

а тя почувства...

Сълза. Убита надежда.

Аз... аз стоя

в мрака забранена...

Проси ми душата

                             за утеха

        и крещя:

"Бягай! Няма да се промениш!"

Оставяш нежно цвете

наранено, огорчено.

Гониш простата мечта.

Виниш ме за това.

Пълзя към вечна пропаст.

Труп на сълзи се радва.

А маковете черни...

и те за теб умряха...

И отново...

и пак...

и пак...

и пак...

Пак към мен летиш...

Пак за мен гориш...

Защо ли?...

             защото няма да се промениш...