Няма ме
Няма ме вече.
Вътре в мене ме няма.
Кога си отидох
почти не разбрах.
Останал е тук
само образ измамен.
Прилича на мен,
но е купчина прах
без обич,
без капчица сладки копнежи,
без щури вихрушки
от радост и смях,
без ситните мигове
пърхаща нежност
и тайния порив
за чудо и грях.
Кога си отидох?
Защо не усетих,
как тихо напускам
момичето в мен
и как се е сгърчил,
горчив и безцветен,
портретът на моя,
износил се, ден.
Прахта се разпада
на сиви искрици
и вятър я пръска
на всички страни.
Дано се окъпят
в искриците птици
и с птичата песен
нещо в мен зазвъни!
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
