Няма я...
Вдишах.
Издишах.
Мигах.
Премигах.
И колкото и да дишах...
И колкото и да премигах...
Фактът, че те няма тежеше като камък в сърцето ми,
задушаваше стаята и преобръщаше гравитацията.
Заспивах, събуждах се... плаках... а тебе пак те нямаше... и още те няма.
Няма да ми се усмихнеш повече.
Няма да чуя гласът ти.
И е просто тъжно.
Нищо повече.
Нищо по-малко.
Толкова.
(Посветено на най-невероятния човек в живота ми. Липсваш ми.)
© Ивелина Господинова All rights reserved.
