Обади се!
Сега те търся в чуждите лъчи.
По чуждите тераси. С чаша вино.
Душата ми е празна. И мълчи
пред прага на самотната година,
която ще ме чака там. Без теб.
Защо са ми проклетите надежди,
че утре ще съм по-добър човек?
Една жена с усмивка ме поглежда
и май че ме харесва. Даже аз
сега видях, че с нея си приличаш.
Гласът ù, зная, не е твоя глас
и може би не ще я заобичам,
но мъничката бенка на врата
и роклята от плетена дантела...
Прощавай. Припознах се. Любовта.
Откакто ти си тръгна, е приела
лицата на стотиците жени.
Жените, във които те намирам.
Те дават тон на тъжните ми дни.
А после пак по мъничко умирам...
Защото ти си смисълът в покой.
Ти знаеш всички рими и поеми.
Без теб съм никой. Просто вълчи вой,
захапал миг от миналото време.
Без теб съм сянка... Моля те, ела!
Душата ми те моли и орисва!
Завей отново с белите крила.
Или поне... за малко... обади се.
Не искам друго. Само твоя глас.
И думите, които не изричам
ще стоплят самотата ми. А аз...
аз просто ще те слушам. И обичам.
© Яна All rights reserved.
