Защо ли ми е вече да докосвам
пространствата, в илюзии затворени?!
За кой ли път се чувствам недоносена -
едно дърво със цвят, ала без корени.
Обесена пред прага на небето
усмихвам се на птиците-доносници.
Оглеждам се в надеждите, заклети
да не напускат древните си кости
преди да осъзнаят нищетата си
и невъзможното човешко щастие.
Но не с ума, и не със сетивата...
Сърцето чака истинско причастие. ...