Обетована
Защо ли ми е вече да докосвам
пространствата, в илюзии затворени?!
За кой ли път се чувствам недоносена -
едно дърво със цвят, ала без корени.
Обесена пред прага на небето
усмихвам се на птиците-доносници.
Оглеждам се в надеждите, заклети
да не напускат древните си кости
преди да осъзнаят нищетата си
и невъзможното човешко щастие.
Но не с ума, и не със сетивата...
Сърцето чака истинско причастие.
Но то не идва. Мразя свободата си.
Раздирам се на късчета безсмислие.
И някакви любовни отпечатъци
все още в паметта си здраво стискам.
И ме боли след края на възможното.
Но пак не се отказвам да копнея
за обетованата обич. Тъй тревожно,
че всичко свято в себе си пилея.
© Нели Дерали All rights reserved.
