Обезсмъртени
Пишете, поети! Тефтерът вземете.
Острете молѝва и нека се смее...
Невежият... За него светете...
Слънцето също всички ни грее.
Застреляли поета щом се спрял.
Сърцето във гърдите му замряло.
Изглеждал сякаш e заспал.
Накацали край неговото тяло,
врабчета, гарвани и свраки,
за спомен нещо да си вземат.
Ехтяло някъде сиртаки.
Звездите, знаете ли, не приемат,
смъртта на тези дето ги описват.
Лицата си закриват със ръце.
Душите на поетите увисват,
между земята и между това небе,
което ужким ги е приютило,
като син, безкраен похлупак,
а всъщност то ги е убило,
синоним, поет е на глупак.
Той е, като Дон Кихот.
Със вятърните мелници се бори.
Край него сума ти народ,
го гледа с укор и мърмори.
Но нека сте странни. Вие сте хора.
С ракия поливате своята рана.
Лъвски се борите! Пуста умора..
Ножове да бяхте. Да бяхте стомана.
Острете молива. Презрете света.
По него лешояди крачат.
А вие сте едни деца.
За вас нещата друго значат.
Не виждате ли вечността?
Преследвайте я окрилени.
Защото победена бе смърта,
а вие в стихове – обезсмъртени.
© Лебовски All rights reserved.
