Липата кацна с клони на прозореца,  

за да орони пожълтелите пера.   

Врабчетата цвърчат разочаровано. 

Очите си закриват

със крила.

На себе си тя вече не прилича, 

проскубаната мършава липа.  

Треперейки във дрешката си птича, 

кълвачът в нея дупка

издълба. 

Под мен – над мен се вдигаше липата. 

Зад мен – пред мен, преплиташе ръце. 

От слънцето ме пази всяко лято. 

Източи се под зимното

небе. 

Листата се превръщаха във ято. 

Отлитаха на запад. И назад. 

Корите неусетно загрубяха  

и котки острят нокти

върху тях. 

Самичка си говореше липата

и галеше с пресъхнали ръце.

Звездички върху клоните цъфтяха.

Усмихваше я лунното

небе. 

Защо ми е –  ме питаха, – липата.  

Не искаш ли по-новичко дръвче?   

Дървари пред оградата стояха   

със брадви, като пушки -

„при нозе“. 

Такава обич, вече непонятна,

с която съм обичала дете. 

Старей липата вънка, върху вятъра,

а пуска корен в мене

и расте… 

Маргарита Мартинова