Обичах те само през зимата
Беше известно време преди Коледа.
Есен. Нежен и топъл ден.
Слънцето, сякаш увяхнала детелина,
сгърчи се и тихо заплака в мен.
Аз ли? Аз забравям да съществувам през есента,
мен ме разсича с ледена сабя вятърът,
става на камък под кожата ми кръвта
и като буря крещя, завита в облак.
И всичко, защото загубих се в една тъмна краска,
когато Небето се влюбва в Нощта.
Гледах как сянката на клоните земята драска,
а шумът заби се в слепоочието на Утринта.
Главоболие, да, от толкова опити
да бъдем други и да е друго време,
а помниш ли, повтарях ти сто пъти,
че любовта расте от прогнило семе.
После. Изредиха се всички празници.
Паднахме с теб в една влюбена приказка.
Небето ближеше тихичко раните си,
а на виелицата ù омръзна май да го стряска...
Оттогава се усмихвам само през зимата,
когато бяхме единствено щастливи.
Искам пак студът да разпалва душата,
а не във всички сезони да треперя без сили.
© Стеляна All rights reserved.
