Обител за ранена душа
ОБИТЕЛ ЗА РАНЕНА ДУША
Студ нахлува през моя прозорец –
с тънки пръсти пердето дере.
Искам сутрин – очи щом отворя,
в тях да плиска зелено море.
Да прелива докрай светлината –
зад ронливия тъмен превал,
тъм където мъглата премята
своя призрачен синкав воал.
А върхът – сякаш бяла камея,
с издълбан от вихрушките лик,
над тегобите наши се смее –
леко луд, неразбран и велик.
И в небесната пухкава плесен
мъти изгревът бъдния ден.
В две октави – за скръб и за песен,
три сонати изпява за мен.
© Валентина Йотова All rights reserved.
