Облакът бял
Ей сега като птичка ако литна към теб,
ще достигна ли бряг, или остров за двама,
ще ме стигне навярно буря зла, ураган,
в който всичко мъгла е или просто измама.
Облак бял от памук е приклекнал във ниското,
ако тръгнеш със мисъл към мен, ще го стигна.
Ти, нали си висок, виж как ти близна челото,
само длан ми подай, за да скокна във него.
Този облак все така ли до полуда те плаши,
а за мен си е все така по устните сладък памук.
Казват хората (сама птичката пролет не прави),
Кукувича си с мойта Любов, ей тъй... напук.
Ей сега, ако скокна към теб и те явно прегърна,
ще се срути ли из основите твоя свят?
Облакът от очакване посивя и посърна
и заблъска в стъклата ни с трошици от глад.
А само трябваше длан да протегнеш...
та отново цветен дъжд от любов да се сипе.
Във очите ми влюбени щеше да видиш,
че мойта Любов с главна буква се пише.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
