Когато си отида -
 някой мрачен, тъжен ден -
 не желая да съм рамката със снимка
върху абаносовото ти бюро.
Или във стъклен саркофаг
 да съм залостена -
секцията зловеща и прозрачна.
Не искам да остана
 сив спомен, свързан с мрачни дни.
Да изчезна без следи.
Не, живот, недей разлага
с ръждата на времето
писмата любовни,
изпълнени с толкова сълзи.
С въздишка огромна, топлокрила,
записвам строфи едни.
Да пожълтеят и те
от минути, секунди,
емоции дори.
Сърцето не пърха свободно,
за чий му е таз свобода?
 Щом няма нищо да брани -
синева без луна.
Пленник безпомощен е
на собствената си самота.