Обратно броене на цветовете
Първо нарисувах недоимъка на думите. И времето.
Бяха кехлибарени стрехите и натегнали от мед.
Слънцето товареше впрегатните планети на вселените,
дребни като семки на изчоплен от децата слънчоглед.
После пуснах лятото. И къщите. Откъснатите страници.
Хората, привикнали с нозете си, и хората с крила.
Плиснах върху белите им длани карнавала на косата си
с всичките оттенъци на слънцето по пчелните жила.
Лятото се ширна. И след няколко минути стана есенно –
делниците идваха и идваха, и идваха, и пак.
Вързаха бодливите вързопи на животите ни кестени,
после се разпукнаха и паднаха в пазарския ни сак.
Седнала сред смрадликите, бързам да извадя цветовете си –
цялата палитра ми тежи като магарешки самар.
Нека ветровете се затворят като дверите на белези,
слънцето обратно да си вземе мимолетния загар.
Синьото, червеното и жълтото да пламнат в катедралите.
Хлябът да запази чистотата на произхода си чер.
Имам само няколко минути. Благодарна съм за бялото.
Другото е музика от някакъв далечен гроздобер.
© Петя Цонева All rights reserved.
