Образ
Тя е образ само…
Образ на жена,
която идва често,
влиза в моя свят -
измислена
от жива светлина
и ми разказва нещо.
Нямам пътя, по който да тръгна
и да стигна,
макар уморен,
твойте устни и да те прегърна,
да изплача
детето във мен.
Няма път,
ни пътека трънлива.
И пустиня
се спуска нощта.
Пак луната във мен ще разлива
тишина, тишина,
тишина.
Полилеи от ледени клони
и оцъклена бяла луна,
наредени дървета-колони
и звъни тишина, тишина.
В тази приказка няма кралица
и е празен огромният храм -
само полъх среднощен от птица
и отново, отново съм сам.
© Димитър Димитров All rights reserved.
