Тя е образ само…

Образ на жена,

 която идва често,

влиза в моя свят -

измислена

от жива светлина

и ми разказва нещо.

Нямам пътя,  по който да тръгна

и да стигна,

макар уморен,

твойте устни и да те прегърна,

да изплача

детето  във мен.

Няма път,

ни пътека трънлива.

И пустиня

се спуска нощта.

Пак луната във мен ще разлива

тишина, тишина,

тишина.

Полилеи от ледени клони

и оцъклена бяла луна,

наредени  дървета-колони

и звъни тишина, тишина.

В тази приказка няма кралица

и е празен огромният храм -

 само полъх среднощен от  птица

и отново, отново съм сам.