Объркано стихотворение
Не знам, приятелю, дали ще мога
да скрия от очите ти каквото искам.
Изгубвам всички признаци на воля,
докоснеш ли ми същността.
Неистово
опитвам да запазя равновесие
и обикалям себе си във други орбити,
намирам си вселенски измерения,
за да не се удавя в твоя поглед.
Надвиква мислите ми трезвата разумност
и все си казвам, че това е приказка,
дозирана със прекомерна, сляпа лудост,
че няма повече да те измислям.
И все тогава изведнъж връхлита
гласът ти върху крехката ми същност.
Прострелва ме със краткото ми име.
И няма как да бъда после същата.
Разбъркани са мислите ми, търсят
опорна точка, за да завъртят вселената.
И в тихото на твоето присъствие
се измълчавам, за да се намеря.
Да, бих могла надълго да разказвам
как се събуждат всички многоточия.
Защо не вярвам вече в обещания
и във въпроси, дето нямат отговор.
Обърка се от думите сърцето ми.
И някак със различен ритъм диша.
Изгубвам волята си,
но държа надеждата...
И пак във многоточия те сричам...
да скрия от очите ти каквото искам.
Изгубвам всички признаци на воля,
докоснеш ли ми същността.
Неистово
опитвам да запазя равновесие
и обикалям себе си във други орбити,
намирам си вселенски измерения,
за да не се удавя в твоя поглед.
Надвиква мислите ми трезвата разумност
и все си казвам, че това е приказка,
дозирана със прекомерна, сляпа лудост,
че няма повече да те измислям.
И все тогава изведнъж връхлита
гласът ти върху крехката ми същност.
Прострелва ме със краткото ми име.
И няма как да бъда после същата.
Разбъркани са мислите ми, търсят
опорна точка, за да завъртят вселената.
И в тихото на твоето присъствие
се измълчавам, за да се намеря.
Да, бих могла надълго да разказвам
как се събуждат всички многоточия.
Защо не вярвам вече в обещания
и във въпроси, дето нямат отговор.
Обърка се от думите сърцето ми.
И някак със различен ритъм диша.
Изгубвам волята си,
но държа надеждата...
И пак във многоточия те сричам...
© Бистра Малинова All rights reserved.
