Очакване
Ако превърнеш се в дете,
погледнеш и отново заобичаш слънцето,
протягайки към него две ръце,
докосвайки деня започващ рано,
и понесеш душата си нагоре
окъпана във утринна зора,
измиваш бързо в нея стона
и болката от минали дела,
които парят и смущават те понякога,
когато сам оставаш през нощта
и дълго вслушваш се във вятъра,
нашепващ и навявящ ти вина.
И луташ се, врати отваряш,
затваряш, но остава самота
и бавно, тихо преминаваш
по улица наречена "Тъга".
Тогава чакаш търпеливо слънцето,
не бързаш, векове стоиш така...
Застанал на ръба очакваш утрото,
а долу стеле се мъгла.
Мъгла... предвестник е на утрото,
макар "студена, лепкава и зла".
Очакваш кротко и смирено утрото,
душата ти жадува светлина...
© Симеон Николов All rights reserved.
