На момичето и жената, която го чакаше да се завърне цял живот

... Животът ни тук е една отворена рана. Тя кърви отдавна, неспирно. Откакто се помним.

Подай ми ръка

в светлината –

през мрака.

Отдавна –

тъй страшно отдавна,

със поглед премрежен

те чакам.

Да пристигнеш

със вихрена

сила...

Със вярата

и със обичта си

да озариш сърцата,

мой любими!

Да разсееме мрака!

Надеждите,

всичко отминало

във свободата

да възкресим...

Как те чакам!

Иван Бързаков

София, 2010