Очакване
Oблякла синята прозрачна дреха,
пристъпвам под небето сребролунно,
звездици ясни в светъл лъч поеха
към езерцето бисерно и чудно.
И аз съм цялата облечена в надежда,
съвсем сама стоя. Дали те чакам?
Дали ще дойдеш? Тайничко поглеждам.
Абсурдно е. Ще те забравя някак...
А тази вечер тъй красиви са звездите,
като принцеси тръгнали на бал,
вървя загледана във тях, с очи ги питам
дали отдавна вече си заспал?
Небесният воал ефирен стеле
неземната си приказка във мрака,
над езерцето лунна жупел грее
и обич пръска, но и обич чака...
И аз те чакам - тръпнеща, присвила
ръцете си във пазвите си топли,
самотната луна ме е завила
с любовните си, сребърните вопли,
които врязват се в душата бурна,
разкъсвана от хиляди въпроси.
Дали е с теб завивката лазурна?
И знае ли към мен да те поноси...?
А роклята ми цялата трепери
и слива се със синкавото було,
сърцето ми само ще те намери,
във мрака даже без да те е чуло,
лицето ми дъха ти ще усети,
а тялото ми знам ще те познае,
щом с пръсти ме погалиш като цвете...
Защо се бавиш само че не знае...
Пристъпвам под небето сребролунно
по млечнобяла, бисерна пътека.
О, нека биеш ти, сърце, ти, бурно,
но нека го повикаш, чу ли, нека !
И в приказките, знаете как става,
че идва в този миг прекрасен тежко,
на кон (или в метрото разлюляван)
прекрасен принц. Но станала е грешка.
Тя, приказката ми написана е лошо,
отново съм сама и вятър вее,
в сърцето ми разкъсано от сложност,
в коя ли приказка така ще преживее...?!
Та няма смисъл от воали разни,
надежда забравете тука всяка,
то, чакането е било напразно.
Абсурдно е! Ще те забравя някак...
© Ирина All rights reserved.
