Очите ми зелени, душата никаквица
На едно много прилично ниво се сресвам пред огледалото и връзвам косите си.
Тръгвам за хляб, купувам зюмбюли и шоколад,
и се връщам без това,
за което съм се засилила.
На едно съвсем сносно ниво
държа вратата
пред възрастна дама.
Поглеждам пинчера ù, усмихвам се
и говорим така,
все едно се познаваме.
Тя се втурва да ми разказва за внуците си,
аз крепя свръхсили усмивката си.
После двете си казваме чао
и подобаващо я изтривам от мислите си.
Пред вратата се бавя, естествено.
Стискам ключ, зюмбюли и шоколад.
А някаква свръхлогична потребност
ме кара да бързам.
И да разбия тази врата!
На едно по-ежедневно ниво оставям покупките и разпускам косата си.
Приготвям жълта керамична
ваза,
в която, изглежда, ще накисна цветята.
С ловкостта на ценител на извратените удоволствия
пускам водата да изтича в мивката.
Цветята смирено потъват в боклука.
Връщам се. Върнах се!
Не съм беззащитна!
И нямам нужда от
безупречни левъли...
Хвърлям се на леглото и докосвам сърцето си.
"Отпусни се! И ела на себе си,
моля те!
За днес приключихме със мъченията!"
© Ирина Колева All rights reserved.
