Очите ти, мила, очите ти
сякаш морета далечни са,
морета сякаш без бряг,
а аз съм нейде изгубен,
изгубен самотен моряк.
И устните, мила, и устните
сякаш са полският мак.
Но не, те са камбаните!
Звънят, звънят думите,
сипани нежно от тях.
А сърцето ти, мила, сърцето ти,
то сякаш е каменен зид -
спира и ласките, и милувките,
и песните пети безспир.
© Luciole All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
