Ода за Паметта
Ода за Паметта
О, Памет, къде дъщерите ти девет,
достойни за лавър и нисък поклон,
чрез мен ще насочат днес взора си гневен
и кой причинява им повече зло:
онези, които на Лета
отпиват водата проклета
и, празни, напред курс държат,
или властелинът и царят,
които надменно изгарят
на времето свитъка жълт?
* * *
Макар да са жалки, не искам да хуля
онези, които забравят от срам;
на Клио устата с ръка да затуляш,
обаче намирам за грях тъй голям,
че, както под земните плочи
горещата лава клокочи,
когато се ражда вулкан,
в сърцето завира кръвта ми,
щом чуя, в нощта чрез измами
че минало трият без свян.
О, вие, ковачи на гръмки закони,
размахващи в миг заплашителен пръст,
когато престижа ви някой урони,
показал вината ви в истинен ръст;
о, съдници винаги прави,
наказващи всички прояви
на дързост и "липса на такт",
непалещи никога клади
по главните градски площади,
но давещи "грешния" в мрак --
попадне ли в нивата гнусното семе
на някоя пълна с отрова трева,
не трябва ли мерки косачът да вземе,
преди да е вдигнала горда глава,
а не да ѝ дава възможност
навред да се шири безбожно,
затворил престъпно очи,
дордето ужасният корен,
разраснал се с труд неуморен,
земята докрай не вгорчи?
Но вие обичате глухи и неми
да чакате царствено сетния миг,
когато набралите зрялост проблеми
изригват пред вашия мраморен лик:
там червеи нагло се вият
сред страшната смрад, мръсотия,
на гнилата с месеци плът,
и вие я смитате грозно,
прикривате с мирис на рози
вонята на късния съд.
Но... нека -- и тези дела са простими --
добър или лош, знам, че царят е цар;
над други деяния в яростни рими
желая да вдигна божествен пожар
и своя по-сигурна муза
направих Горгона Медуза,
с коси от отровни змии:
дано се превърне в жив камък,
щом види в очите ѝ пламък,
тоз, който билòто изтри.
© Тошко All rights reserved.
Мерси за суперлативите.
