Още тихия шепот в безлунните нощи ще помним –
отпечатък един на душите ни грешни и луди,
дето в тъмните доби върлуват отдавна бездомни,
непознати за себе си, в чужди посоки се губим…
И навярно сме сенки по пясъка бял на безкрая,
във духовна омая преплели невидими пръсти.
А в безвремие друго ще дойде момент да се каем,
че едва ли сега-то ще искаме с болка да кръстим.
Не, не ще да надбягаме тази дълбока разплата,
що в мисловния пъкъл остави безмерна следа,
че залутана търси те в бъдно и в прежно душата,
без да бъде за мене и теб кръст, съдба, и беда… ...