Ограда от лунни лъчи.
Ако докосне пак челото ми
със леденостудените си устни
на сивото презрение досадата,
ще мога ли отново да се скрия
зад откровенията ваши неизказани
между дъските разковани от оградата?
Дъски красиви, цветно боядисани,
разхлопани от слънцето и вятъра...
от майсторска ръка добре курдисани.
Ала защо гори като на клада
Душата ми изгнаник беден, клет?
И на поезия избива го, срамът надвил поет.
Ще преживея и това.
Не може да е вечно пълнолуние.
И върколаците в дупките си ще заспят.
Ще бъдат свобода и тишина!
И хората ще бъдат по-щастливо луди!
И Красотата пак ще властва в този свят!
© Ангел Милев All rights reserved.
