Огън
Защо ме будят нощем дъждовете
с все още неизплакани сълзи?
Не знаят ли?! Отвътре ми е светло.
Едно самотно пламъче трепти.
И въпреки, че в сенки се оплита,
едва ли ще угасне въобще.
Промъква се в очите. И косите
разрошва. По пътечките снове,
отвеждащи направо към звездите.
И вечер осветява ми съня.
И тук, и там... Унесено се скита
из още неизмислени места.
А сенките един ден ще изчезнат...
Когато стихнат всички ветрове.
Той, огънят накрая става бездна -
родило се от болката сърце.
© Нели Дерали All rights reserved.
