Огъва се тревожно тишината
Огъва се тревожно тишината,
от моето дихание се цепи
и спомени препускат в необята
на съзнанието ми. Като комети
дълбоко се забиват в гръдта ми -
потича мъката като река,
а зад всяка точка на ума ми
ти криеш се - и те намирам пак.
По кожата не те усещам вече
и може би това ме тъй гнети,
а може би по-силно съм момиче -
научих се да ходя по игли...
научих се да гледам към звездите,
ала сведа ли поглед - все си там.
Над разума поръсени, мечтите
не искат още да те пуснат, знам.
© Цвет All rights reserved.
