Окото на мрака
Луната - окото на мрака,
мъртвешки бледа, ме гледа и сякаш
застинала чака, самотна и горда,
на чело на бляскава орда...
В комините вятърът свири акорди,
душите без форми пригласят във хор
и бодро тактуват дъждовните капки
сълзите на слепия бог.
Ала шок! Грамотевичен нокът от ток
раздира небето дълбоко до кост,
луната немее, душите пищят,
а боговете не смеят да ги защитят.
Стихии бушуват, вилнеят, рушат,
стихии творят и заливат със смърт,
а отвъд небесата страшният съд
е осъдил земята на вечна скръб.
На вечна мъка, печал и тъга,
на вечен мрак и светла луна.
© Мартин Йорданов All rights reserved.
Прекрасен е стиха ти...
