Октомври
Лудостта на петлите пропя в моя стих.
Бледа сянка се мярна, изчезна, и мръкна.
Аз мостове след себе си с бяс не горих,
но живота си глупав към нищото мъкна.
На критѝка с излъскан до блясък чепик –
извинявам се пак за глаголните рими.
На мръсника за туй, че му казах: мръсник.
... и си правя човеци от сняг всяка зима...
Непораснало детство отглеждам без страх.
Ходя често с различни чорапи на дупки.
И каквото съм днес, и каквото не бях –
няма кой мисълта ми за полет да счупи.
Този свят от лихвар е по-зъл и проклет.
Кръговратът е винаги дяволски точен.
Но когато си тръгнат от мен в два без пет,
ме боли като рана от сърп ненаточен.
Късогледото време се спъна пред мен
и ръмжи тишината от стара латерна.
Бяла врана ме търси под стария клен,
но ме грабна сестра ѝ с крилете си черни...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
