Онзи, който изчука душата ми

Онзи, който изчука душата ми.
С него се чувствах качествено.
И мисля събра ни съдбата ни, 
но всъщност бе истинско свлачище...

Той е маниакално първичен.
И никога не се интересува от мене…
По всички идеали – различен.
Груб, недодялан и пълен с проблеми.

И всъщност той е Онзи
дето в книгите с главна буква изписват.
Онзи, който изчука душата ми
без намек да искам, без да обича.

Той не искаше дори тялото ми.
Той не искаше любовта и живеца.
Празни приказки са нататъка,
той е дявола в облика на светеца.

Нямаше ни любов, ни обичане.
Душата му се нуждаеше от душата ми.
Душата му моята грубо събличаше.
И една пред друга стояха изправени.

Онзи, който изчука душата ми.
Бих го описала малко по-лирично.
Но всъщност няма лиричност и капка.
Няма дори смисъл или логичност.

Вярвам, съдбата събра ни.
Вярвам също - имаше причина.
Но не е същата вече душата ми.
След онзи, който я изчука и замина.