Онзи,който регулира светофара
Накъсани мечти и истини
в червено.
Като светофар
на кръстовището
в пет без десет, вечер.
Не е ли твърде късно
за спирането на часовниците,
за чисти ризи от боклука?!
Най-хубавата елха
получих
в средата на август.
Най-черното признание -
вчера,
когато каза ми:
“Обичам те, Надежда!”,
а аз отвърнах:
“Щастлива е тя,
защото, аз казвам се Лена...”
Пропиляното време
винаги ли е като
пясък цинично във огъня разпилян?
От стъклата порязани,
раните зарастват.
От думи, напосоки изречени,
светове се сриват безвъзвратно.
Кажи, не е ли все пак късно
да променям
своето презрение?
Да оставям врати отворени,
докато прозорци зазидвам?
И сенките ли са най-безшумните вериги
на човешко безразличие
или има и по-тежки камшици
в блудството на мнимото доверие?
Разкъсани мечти и
истини, на дребно раздробени.
Бесилото за слабите е.
За силните предателството
най-добър приятел.
А аз съм просто онзи,
който регулира светофара,
когато е повреден -
късно вечер,
сутрин рано.
© Киара All rights reserved.
