Опело за едно бездомно мъртво коте
Опело за едно бездомно
мъртво коте
Видях го снощи
как пробяга в тъмното
под бялата паркирана кола
на входа.
И нищо - след това.
Мъниче глупаво,
котенце мило,
как тъй се случи,
че влезе
в неприкосновеното царство
на кучетата?
Толкова мъчително
безжизнена
е изящната ти фигурка
от черен абанос.
Мит ли се оказаха деветте ти живота,
мило мъртво котенце...
Най-зловещ
е делничният фон на тази случка.
Случка ли? Но тя отсъства.
Завесата е спусната.
Било е зад кулисите на тъмнината.
Излегнати лениво във тревата
на крачка-две от мрачното си дело
са убийците -
улични кучета.
Не мога да откъсна поглед -
абсурден и страшен
е този пейзаж.
Високо съм.
Недосегаема?!
Почти съм сраснала
с прозореца на осмия етаж.
Минават хора -
делнично забързани.
Безизразни.
И отминават.
Плача
с чувство на вина
и с мисълта, че вече е излишно.
(Но можех ли да те опазя?...)
А когато една милостива ръка
те изхвърли отвън
на бунището,
усетих как ме връхлита омразата...
© Роза Стоянова All rights reserved.
