Опело за едно бездомно мъртво коте
Опело за едно бездомно
мъртво коте
Видях го снощи
как пробяга в тъмното
под бялата паркирана кола
на входа.
И нищо - след това.
Мъниче глупаво,
котенце мило,
как тъй се случи,
че влезе
в неприкосновеното царство
на кучетата?
Толкова мъчително
безжизнена
е изящната ти фигурка
от черен абанос.
Мит ли се оказаха деветте ти живота,
мило мъртво котенце...
Най-зловещ
е делничният фон на тази случка.
Случка ли? Но тя отсъства.
Завесата е спусната.
Било е зад кулисите на тъмнината.
Излегнати лениво във тревата
на крачка-две от мрачното си дело
са убийците -
улични кучета.
Не мога да откъсна поглед -
абсурден и страшен
е този пейзаж.
Високо съм.
Недосегаема?!
Почти съм сраснала
с прозореца на осмия етаж.
Минават хора -
делнично забързани.
Безизразни.
И отминават.
Плача
с чувство на вина
и с мисълта, че вече е излишно.
(Но можех ли да те опазя?...)
А когато една милостива ръка
те изхвърли отвън
на бунището,
усетих как ме връхлита омразата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роза Стоянова Всички права запазени
