Опитомяване
И какво като хлябът е вчерашен – пак ме засища,
и винóто е просто винó, не искрящо шампанско,
а вулканът на чувствата наши смирен до огнище
кротко ближе следите на моето старо пиянство.
На годините минали кожата лъскава още
мъжделее и тихо отстъпва навътре в съня ми
и тъче златни нишки от всички пожарени нощи,
по ръба на които е спирала дъх любовта ми.
Колко много пилях, разточително пя младостта ми,
ненаситна за всяко „сега”, без да мисли за „после”,
че по-истинска бях и по-жива трептеше плътта ми
с всяка нова прегръдка и с всяко прощално докосване.
А сега имам теб и се моля да бъде безкрайна
тази щедра река, във която се уча да плувам,
да откривам, че стига ми само едно да желая,
че един само пулс до сърцето си искам да чувам.
И какво като хлябът е вчерашен – тъй е по-сладък,
щом виното ти пълни разискрено чашата моя,
ще те пия през дните до дъно, докрай, без остатък,
ще те искам до свършване и след туй ще те чакам отново.
© Росица All rights reserved.
