Оправданието на един неудачник

Времето никога не стига.

Времето никога не спира.

Времето е наш господар

и никому не е дар.

Вината е моя, че забравих

и тъга в душата си поставих.

Че разсеян съм, не отричам,

напомнете ми, това поне обичам.

Как мога да се променя?

Как мога времето да превъртя?

Как мога урагана от мисли аз да спра?

Как мога на всички да угодя?

От мен всеки много очаква

и в мен надежда е стаил,

но отнесен съм, какво да правя,

Такъв съм бил,

                           такъв ще си остана.

Грешно ли е да имам мечти,

които да гоня и желая?

Грешно ли е да имам интереси,

с които да бъда нищо повече от себе си?

В главата ми е пълна бъркотия!

Где три свята стискат се за шия!

Това, което съм,

                            това, което трябва да бъда,

                                                                            това, което искам да бъда.

И ето, стоя пак пред синия екран

и в рими абсурдни думи редя,

защото знам, че само аз съм…

и нищо вече не мога да променя.

Посвещавам го на себе си. Човек, чиято отнесеност, плашещо се превръща в начин на живот.

Ха да ми е честит пропуснатия изпит. (Дет се вика, аз на коя дата го чакам, той на коя дата изскача…)