Орис
Сънят отново ме върна при тебе -
при студената пропаст,
където удавих мечтите,
където изгубих горчивината,
страховете, солената самота.
Вълните отровиха сърцето ми,
пясъкът те създаде отново в очите ми
и заболя.
Ти безмълвен гледаше сълзите ми
и единствен чуваше,
че всяка шепти името ти,
единствен виждаше
как римувам горящата болка
с чашата пред мен,
единствен се страхуваше
от луната над нас,
защото единствен знаеше,
че морето ме ориса
пак да бленувам за тебе.
Проклятие,
скрито в смеха на чайките,
в тълпата от хора,
в ударите на чашите.
Проклятие, което
усмивката ти спелуваше на сърцето ми,
което случайното докосване до тебе
правеше по-силно,
по-страшно.
Пропастта отново отвори прегръдките си.
Самотата беляза хоризонта,
очерта тънките нишки към тебе,
по които малкото ми сърце бе неспособно да премине.
(А ти стоеше отсреща -
безмълвно любуващ се на тъжното момиче
срещу теб.)
Морето ме ориса да стоя там - по ръбовете на студената бездна и
да гледам към тебе,
знаейки, че
между нас никога няма да има мост.
© Марина All rights reserved.
