Орис
Понесъл под вежди пожара на залеза, зелена искрица и дяволски нокът.
Ръцете му – две огромни копани!
- да загребат и дълго да месят тестото,
което набухва под тънката риза
на всяка жена, прислонила главата
до мъжкото рамо, до силния мирис
на сол и тютюн, на отхапана ябълка...
Този мъж ме събуди в неделната утрин,
поиска ми хляб и няколко думи.
Попита за пътя, по него се спусна.
И дълго събирах жарава и пукот
на огъня, грабнал нозете ми боси.
Прималях и потънах, не знаех къде съм.
Така го желаех, а беше през пости.
И дълго страстта си към него претеглях.
Не усетих кога се бе свечерило.
Стоях и без памет, а мракът ме пиеше.
Каква ли за него е нужна магия
не можех да зная и нямах й билките.
Но ето - почука мъжът на вратата,
дланта му погали страните ми пламнали.
- Тук съм и знам, че отдавна ме чакаш.
И моля те, майка бъди на децата ми.
© Валентина Йотова All rights reserved.
