Остави ме пак да те обичам,

                             безмълвно слово е душата  и плътта.

                             Не знам къде ли в някого се вричахме,

                             но  пак ще дойде, пак ще дойде любовта.

                            
                             Тъй много се обичахме!

                             Ах, колко много се обичахме!

                             Събличахме ненужна самота…

                             Ах, колко много пак ще се обичаме,

                             какво ли друго нужно трябва по света...

                            
                             Обичахме, обичахме, обичахме,

                             безкраен свят, във който се събличахме.

                             В единен край, с ненужна самота.

                             А с тебе толкова ненужно се обричахме,                           
                             но пак ще дойде, пак ще дойде есента...

                            
                             Безмълвни срещи, пълни след отричане.

                             Безкраен свят, и срещи – суета.

                             Несътворени, сам-сами от любовта наричани,

                             и суета ли, суета ли, суета!

                            
                             Какво от туй, че някога обичахме,

                             и ти и мене, и някой други по света.

                             Но остави ме все пак тъй  да се обичаме

                             Макар, че двамата ще срещнем есента…