Острови в душата - 6
Очите ѝ веднага ги видяха -
Момчил и сладураната ѝ Поли.
Те с гръб към нея двамата седяха
на масата с една жена. Защо ли?
Сърцето учестено взе да бие,
потта изби по дланите ѝ топли.
Присъствието си реши да скрие
и да преглътне първия си вопъл.
Отправи се към по-далечна маса.
Бе празна и се настани така, че
да може да ги гледа два-три часа
и никой да не разбере, че плаче.
Но мисъл я подгони: "Моментално
излизай ти, че нещо ще се случи!
Нима без ум остана и си чалната
да се навърташ като гладно куче!?"
Поиска да излезе, тръгна бавно,
към изхода тя с гръб едва пристъпи,
но бутна чаша, тя на пода падна
и с трясък оглушителен се счупи.
Видя, че Поли рязко се обърна
и погледът на дъщеря ѝ впи се
във нея, ала не да я прегърне,
а някаква уплаха се изписа,
учудване и болка неприкрита...
Момчил отмести стола си и стана.
- Защо е тук? - момичето попита
и за кураж ръката му то хвана.
- Не се страхувай! Аз ще поговоря
с неканената гостенка нахална...
След майка ѝ се впусна, преговори
умът му спомен за нощта прощална.
Настигна я и хвана раменете,
към себе си ядосан я извърна.
В очите му ненавистта засвети.
- Безочлива си! Искаш да се върнеш,
но как, с какви очи ще го направиш?
И кой ти каза ние, че сме тука?
- Прости, не трябва да те злепоставям...
След всеки опит тръгвам без поука...
Гласът ѝ от сълзите затрепери
и тя се олюля. Подпрял я бързо,
той хвана китката ѝ да намери
на чувствата кипящи в него възела
и пулса – от вината колабирал.
- Не се ядосвай, тръгвам си, Момчиле...
- Къде отседна, имаш ли квартира? -
смекчи гласа си, да звучи по-мило.
Изпрати я. Адресът бе наблизо,
но после сам на жеста се ядоса.
Със нервен жест той устните облиза
и върна се при Поли и при Роси.
Нов спомен като хищник го разкъса...
Придърпа стола жертвата невинна.
Ядосан беше още и навъсен
зеленият му поглед в зона минна.
- Разбрах коя е, Полито ми каза... -
продума Роси и глава наведе.
- Нима не знае, татко, че я мразя?
Тя двама със лъжите си подведе!
- Поръчахте ли нещо? Сервитьорът
сега ще дойде. Хайде, изберете!
Спокойно е, красив – интериорът,
но майка ти направо ме насмете...
Вечеряха, а чувството неловко
притискаше на масата ъглите.
Една самотна и бездомна котка
ги гледаше нахално във очите.
- Ела при мене, аз ще те нахраня! -
възкликна състрадателната Роси.
Подхвърли рибка, котката я хвана,
изяде я и продължи да проси.
А Рики, вързан за една решетка
я лаеше ревниво без да спира.
- Включете, моля, в общата ни сметка
и две големи изстудени бири!
След час Момчил плати и ги прегърна.
Пред къщата на Роси чак се спряха.
Тя гушна Поли и очи извърна
към този мъж, изгубил топла стряха:
- Аз ставам рано. Вие си поспете.
Ще пазя място и за вас на плажа.
Не бързайте, добре си починете.
Какъв плувец съм утре ще покажа.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
