Острови в душата - 35
* * *
Гергана бе започнала да свиква
със новото си място, труд и хора.
От снимка малка, станала реликва,
я гледаше Полина. Тъжен, взорът
копаеше тунел под океана
или по птици пращаше тя поздрав.
Разбрала бе детето че остана
единствено в България и покрив,
че има над главата бе щастлива.
Наскоро посети специалисти.
Събираше пари и работлива
оказа се. А двама журналисти,
намерили сензация житейска,
за интервю във вестник ѝ платиха.
Тя беше пряма и за всяка грешка
призна. И фейсбукгрупа нароиха,
като земляци те да ѝ помогнат.
Направи даже първа процедура.
Солиден спонсор появи се. Трогнат
от нейната съдба, но и културен
оказа се човекът емигрирал
преди години и дошъл в Чикаго.
Езици злонамерени парирал,
започна често да прекрачва прага
на бедната жена, да я подкрепя.
И нещо сякаш трепна помежду им.
В бистро едно по бира да почерпи
я канеше. Тя страдаше от скрупули
за външния си вид, но постепенно
успя да се отпусне пред човека.
Страхуваше се от контакти вредни
и чувстваше се сякаш два-три века
живее вече на земята грешна.
Притискаше я много самотата.
Науче се тя тъжното във смешно
да преобръща, пазейки душата.
Така към операция пристъпи
по времето, когато със съдбата
си знаеше как трябва да постъпи.
И не забрави как тежи вината.
. . .
Росица се събуди с лека болка,
опитвайки да стане след съня си.
До термина оставаха ѝ – колко? –
три седмици. И леден страх поръсен
като снега навън, превзе сърцето.
До вчера всичко беше безпроблемно.
"Момчил е тръгнал вече, а детето
навярно още спи..." Подпря корема
с едната си ръка и по стената,
облягайки се, коридора стигна.
Полина сякаш чу и на вратата
се озова. Учуден поглед вдигна,
но лесно се досети: "Нещо става!"
- Да звъннем ли на тате? Много бързо
ще дойде тук! - и без да продължава,
вълнението свое тя отвързала,
по телефона с ясен глас изрече:
- Ще трябва да си дойдеш! Но веднага!
Аз мисля, че ще ражда мама вече!
Оставяй всичко и към къщи бягай!
А после за линейка се обади.
Росица леко се подпря на Поля.
Да скрие пожела, че ѝ се гади,
но, въпреки желязната си воля,
до банята наложе се да иде.
"Не се плаши, – си каза – а стегни се!"
Полина, до прозореца да види
дали баща ѝ идва, бе стъписана.
Момчил нахлу в дома им като хала.
- Започна ли? Не е ли много рано?
Усети, че от болка премаляла
е Роси. Беше бързал отзарана,
но нищо не вещаеше, че скоро
ще тръгнат тези напъни родилни.
"Уж имам опит, раждане е второ!" -
упрекна се, ала намери сили
да се усмихне и кураж да вдъхне
на своята уплашена съпруга.
- Багажът ти събран е, ще го пъхна
в колата. Роси, сещаш ли се друго?
Линейката пристигна, аз след нея
ще карам, успокой се мила моя!
Как можех за това да закъснея?
Аз знам, че ти ще бъдеш днес героя!
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
