Островръхчо и Заобленчо - 2
Момчето се прибра и се съблече
а якето захвърли на дивана.
От джоба – уж голям! – за миг се свлече
и търколи Заобленчо. – Що стана? –
проплака той, а после се огледа.
Насреща си видя една старица.
Люлееше се в стол и беше бледа
с елек без копчета, но със илици.
„Дали на този дом е господарка“?
Заобленчо веднага се запита.
Нашари се с петна като от шарка
и в мислите си взе да се оплита.
Жената стана, якето да вземе
и закачи го тя на порт мантото.
Тогава Островръхчо без проблеми
от джоба се търкулна. Не защото
страхуваше се вътре да остане,
а да потърси камъчното братче.
Очакваше, че лесно туй ще стане,
не искаше Заобленчо да плаче.
Но стана нещо толкова различно –
старицата във стаята си влезе,
елечето започна да съблича,
подхлъзна се и със език изплезен
на пода строполи се. Вик наддаде.
А внучето я чу и, дотърчало
от кухнята, разбра, че е пострадала
от неговите камъчета... В бяло,
ненужно листче двата братя сложи,
а баба си повдигна с мъжка сила.
- Големи чехли носиш, бабо, може
от тях да се подхлъзна ти! Сгрешила
си номера им, вземаш все големи!
- Защото си обувам и терлици!
- Ще трябва утре други да ти взема.
Присмиват се на теб съученици.
Жената коленете си намаза
и ги зави със шала да ги стопли.
Навън излезе, дума без да каже
момченцето с вина, която чопли.
„Виновен съм, добре че крак не счупи
грижовната ми, баба обичлива!“
И в пясъчник със камъчета струпани
той своите изръси. Те страхливо
надолу полетяха, без да знаят
каква ли нова орис се задава.
Щом искаш ти да стигнеш с мин до края,
ела да ти разкажа! До тогава!
© Мария Панайотова All rights reserved.
