Островръхчо и Заобленчо – 6
Събуди ли се? Плюшеното куче
разказа ли ти приказка красива?
От майка си то много е научило
и да говори иска, не заспива.
Но нека при кутрето се завърнем.
Разбрахме вече, то че е ранено.
Един шофьор на пътя си го зърна,
но беше късно. Във мига последен
видя, че то от гумата пострада.
Не спря колата, а газта натисна.
С усилие до чуждата ограда
кутрето се добра. Едната висна,
но с другата си лапичка замаха,
започна да скимти от силна болка.
Очите тъжни бяха, но и плахи.
Очакваше, че хората от блока
ще забележат неговата рана
и някой даже вкъщи ще го вземе.
Какво със Островръхчо вече стана
ти знаеш. Той видя това навреме
и милостта в децата провокира.
Те хукнаха веднага към кутрето.
– При мама да го отнесем! Разбира
от бърза помощ тя! – каза детето,
което беше на врата със шалче
и стискаше в ръката Островръхчо.
Кутрето все по-силно взе да плаче.
Момчето хвърли камъка до пръчка
и кученцето със любов прегърна.
Към къщи се затича притеснено.
А Островръхчо – сам на тротоара –
зарадва се, макар че провалена
с Търкулчо беше тази надпревара
която победител не излъчи.
Скалата майка – вече много стара –
успя децата свои да научи
на другите, че трябва да помагат,
когато те във нужда се намират.
– На кой медал заслужен днес ще слагат? –
Търкулчо бе се върнал и запита.
– Добър да бъда, зная, че е ценно,
съвсем не се нуждая от медали.
Това от мама чул си непременно,
но станал ли си ти добър – едва ли!
– За мен да бъда пръв е цел значима! –
Търкулчо героично се изпъчи.
– Край малкото кутре и ти си минал,
но го остави с рана да се мъчи! –
напомни Островръхчо за вината,
готов дори и гръб да му покаже.
– Не помниш нито дума от Скалата.
Срамувам се, че с теб сме братя даже!
Търкулчо посивя от силна мъка
и си избра посока неизвестна.
Помнете вие: майчина заръка
не трябва да забравя никой лесно!
От някъде Търкулчо се домъкна
и се зарадва пак, че ще са двама.
Прозорците са тъмни, вече мръкна.
Сънят, дете, те чака под юргана.
Следва:...
© Мария Панайотова All rights reserved.
