От магмата на словото втечнен
Вали нощта, не спира да ръми.
От мрак подгизнал, сякаш че пресъхвам.
Мастилото на всяка нощ черни.
Дъждеейки надеждата издъхва.
И страх от облото покълва в мен.
Приплъзвам се по него към безкрая.
От спомен за любов съм наранен.
Тунел от погледи бъднеещото вае.
Отлитат с август моите ята.
Загнезден сред крилата им се нося
в безпътица жълтееща към есента,
сгодена за съдбовните въпроси.
И между минало и бъдеще стаен,
аз вдигам тост за вечната забрава.
От магмата на словото втечнен,
изящна рима в миг ме изпарява.
Красиво е в звездеещите дни
с трохички-думи птици да нахраниш.
И притаил се гладен отстрани,
на бъдеще кобилицата да нарамиш.
© Младен Мисана All rights reserved.
