от скука навярно
През зимата те срещнах,
след много студ и страх
Повярвах ти. Гореше ...
От пламък ослепях.
Сънлива бях в тъгата
и мудно се опомних,
когато вече вятърът
сърцето ми прободе.
От скуката навярно,
от глад за нов сюжет -
в началото бе радост,
а после припев блед.
В устата ми изстива
най-жарката следа,
от думите, които
мълвях за любовта.
Набързо си замина,
щом пролетта дойде -
горещо лято идва
и жаждата расте...
Очите ми не виждат
звездите недогряли
ръцете си измихме в
сълзите на желанията.
© Дакота All rights reserved.
